Отдавна се чудя, дали изобщо да го напиша този текст. Всяка година го отлагам. Все си казвам, интелигентни хора са уж, ще им мине. Ама не… Честно казано, даже заглавие не мога да му измисля в момента. Следейки обаче социалните мрежи напоследък, се чувствам някак принуден да го направя. Защото това започва да прилича на поредния абсурд в тая държава. Прайда бил цивилизационен тест… Ъмм… на коя цивилизация всъщност? В кой век живеем? Някаква криворазбрана мода се превръща едва ли не в борба. Кой и за какво се бори? Май никой не знае.
Archive for the ‘Народопсихология’ Category
Не, това не е новият рекорд за “прелитане” по магистрала уловен на снимка с полицейска камера. Не са и километрите магистрала построени от ГЕРБ. Няма да познаете.
241 в лв е размера на линията на бедността, според Министерството на труда и “социалната политика”. Видно и от новината в сайта им – http://www.mlsp.government.bg/ , публикувана преди месец. Какво ще рече това? Ще рече, че правителството съвсем официално и без грам притеснение направи хиляди майки бедни. “Размерът е определен с оглед на гарантираното задоволяване на минималните жизнени потребности от храна и нехранителни стоки и услуги.” Да, това са тези майки, които са започнали втората година от майчинството си и получават…. 240 лв!!! И имаха наглостта да го кажат?! Принципно избягвам да давам публично оценки на политики и политически партии. Обикновено съм оптимистично настроен и на коя да е политическа партия дошла на власт, давам солиден кредит на доверие (ей така, вътрешно, за себе си). Но тези просто надминаха себе си. По-некадърен социален министър не помня за доста дълго време…. Като се замисля, даже този май ще е единствения, който ще запомня с некадърността му. Той е антисоциален. Наглостта им стигна още по-големи размери, като се изтъпаниха да кажат, как били приготвили 30 млн за нови детски градини. В помощ на семейството… Ъ?! Къде тук е помощта, не разбрах. Както винаги в България се подхожда идиотски. С какво помагат? Аз поне не съм чувал да приемат деца на една годинка в детски градини. А и да вземаха… Това е най-важната възраст при изграждането на една личност. В градина ли трябва да бъде детето? (Интересно в същото време каква конференция организира Р. България)
Все пак, това не променя факта, че в последните години, правителството целенасочено води политика по обедняване на семействата с малки деца. И това са жени, които са работили и са внасяли осигуровки. Същите тези осигуровки, с които вдигат пенсиите. С една малка разлика – пенсионера взема пенсията за себе си, а майката трябва да се грижи и за дете! Ами ако са две или три? С 240 лв? Ако бащата е без доход? Безработен, изчезнал, починал.. бог знае какво, просто го няма. Тогава какво? В главата ми изникват снимки на деца от Сомалия. И нататък вече е трудно да се коментира.
Господин Борисов, докато построите шибаните детски градини, няма да са останали деца за тях! Те ромчетата по детски градини не ходят. А след 10-15 години, по прекрасните ви магистрали, ще се търкалят само ромски каручки, защото няма да има кой друг да се движи по тях. И всъщност, объркали сте малко посоките. Как да се върнат емигрантите от запад, като вие строите магистрала на изток?!
В последните месеци рядко ми се налага да се движа из града и за това може би съм забравил да споделя, но пък сега намирам снимката и гледам да си поправя грешката. За какво всъщност става въпрос. Като човек, завършил точни науки, винаги съм се възхищавал на научния гений, който успява да ни направи живота по-лек и удобен. В тази връзка не мога да не отбележа, че технократите от „Архитектура,градоустройство и устройствено планиране“ на община Варна са ми любимци. Но да се върна на темата. От много години съществува проект за продължаване на бул. В. Левски до крайезерния път. Не съм точно запознат, но мисля, че проекта се е родил някъде из 70-те. И хоп, миналата година направиха пробив. Събитие сравнимо с построяването на метрото в София. Продължиха бул. В. Левски. Уникално постижение. Достойно за аналите на ГЕРБ. Има надежда и за нашия град.
Въодушевен от това невероятно постижение, аз дори си променям маршрута, само и само да мина да го видя. На второто минаване обаче, усмивката ми изстива….
Искате да продължите по продължението* на булеварда? Ха! Изненада… Продължението не е продължение 🙂 Всъщност, в известна степен не съм прав. Идващите по бул. Цар освободител могат спокойно да продължат по продължението на бул. Левски. Само идващите от бул. Левски не могат да продължат по продължението му. Обърках ли ви? И аз се обърках… По-скоро останах безмълвен. Признавам, че надминаха най-големите ми очаквания!
С нетърпение очаквам следващата „изненада“.
*тавтологията не е случайна
Да живееш в България е прекрасно! Не не, не се будалкам! Наистина! Напоследък често гледам Discovery или Animal и се убеждавам на колко хубаво място живеем. Хубава природа. Море, планини, красота… Малко или почти никакви отровни твари. Въобще малко или почти никакви природни пречки, човек да живее добре. Накратко – прабългарите са намерили чудесно място да разпънат бивака. Като гледам хората в останалата част на света, с какво са принудени да се справят, за да съществуват, определено ние сме си късметлии. Южните щати ги връхлитат урагани, тихоокеанските островни групи ги залива цунами, японците ги тресат земетресения… А нас… Нас ни тресе простотията…
… и не ни пуска вече 20 години.
Тъжно, но факт. Българинът мисли само и единствено за собствения си гъз. И това не е просто нормален човешки егоизъм. Не говоря само за моментите, в които човек изпитва нужда да се доказва или да притежава нещо. В годините на прехода, съзнанието на хората е променено коренно. И то точно в обратната посока, на това което се случва с обществата на запад, че и в по-далечния изток. И въпреки, че не мога да си залепя титлата “социален антрополог”, то не е много трудно да видя, че всъщност Общество в последните години сякаш не съществува. Нещастието всъщност, е че хората заживяха така, сякаш са единствени на света. Сякаш след тях и освен тях нищо не съществува. Българинът се превърна в хищник единак, който се концентрира само върху плячката си и не вижда какво се случва около него, докато не я улови. Дали утре ще има плячка, дали ще има за всички, дали не е съсипал улова на някой друг…?! Всички тези въпроси, не съществуват в съзнанието ни, докато не докопаме празното паркомясто или пък не изтръгнем последната чепка банани от ръцете на стъпкан пенсионер. Въобще хората са тотално незаинтересовани от случващото се около тях. Например младежа, застанал на входната врата е по-заинтересован от това, което ще намери в носа си, отколкото да ви направи път… или лелката, която е задръстила със своята количка всички възможни пътища измежду щандовете на супермаркета, за да попълни своите знания за цените на продуктите от потребителската кошница, или пък девойката, която току що успя да заеме последните 3 места за паркиране със своя Smart… Примерите от ежедневието ми изскачат като рояк скарабеи от поредното продължение на Мумията. Може на пръв поглед да изглежда дребнаво, но всъщност това са онези малки камъчета, които, признавам в нашия случай не обръщат колата, но определено създават усещането, че Обществото ни прилича по-скоро на раздрънкано старо соц. возило в сравнение с развитите демократични общества. И това може би няма да се промени, докато не започнем да премахваме едно по едно тези дребни, но дразнещи “скърцания”. Знам че е трудно или почти невъзможно да промениш съзнанието на хората, но също така съм чувал, че когато българин стъпи зад граница, много бързо се научава и също така бързо свиква. Значи все пак е възможно!
„За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.“
Константин Иречек
Писано е преди 130 години, а все още звучи актуално. И до ден днешен Обществото ни е белязано от шопския принцип “сакам на Вуте да му е зле”. Обичаме да “поставяме хората на мястото им”. Да изпразним първо чуждата паничка, сякаш нашата някой ще я напълни. Не съм твърде възрастен, с кой знае колко опит, но от доста години се удивлявам на невероятните усилия на хората да си правят мръсно. В България национален спорт е играта “прееби другарчето”. Енергия, която впрегната в нещо смислено, може да доведе до нещо по-добро. Дори и собствен, личен прогрес. Все още българинът отказва да разбере, че прогреса на хората около него, неминуемо ще доведе до положително развитие и при него. Дори мога да оставя идеята за просперитета настрана. Това, което може да се постигне с доброта и уважение към личността отсреща е много повече, отколкото може да си представят повечето хора. И с лошо е възможно. Но е трудно. Защото, както и в природата, така и в отношенията между хората всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.
Всичко това е гарнирано с неподправен селски тарикатлък, който по нашите географски ширини е издигнат на пиедестал и превърнат в добродетел, която всеки уважаващ себе си българин, трябва да притежава. “Пререди опашката” е втората по популярност спортна игра в нашата родина, в която всички наши съграждани успяват да постигнат невиждани висоти на своето нахалство и дебелоочие. Тя е позната в най-различни форми, но като цяло се характеризира с доволната усмивка на играещия и убеждението му, че е прекарал всички. Въпреки, че обикновено приемам нещата с усмивка, все още трудно свиквам с идеята, че това вероятно удовлетворява много хора и ги кара да се чувстват пълноценни. Също така трудно свиквам с опропастяването на чуждия труд, което пък е любимо занимание на не малко наши съграждани. Нямам и разумно обяснение, какво подтиква човек да сътвори литературното “Гошо беше тук” и да го изографиса на видно място в някой от Стоте национални туристически обекта. Може би е нова форма на изкуство, която напира да се роди изпод нечий гвоздей или перманентен маркер, досущ като моите литературни напъни в този блог.
Аз открих и всеки ден преоткривам България. А Вие?
Кошче за душевни отпадъци 