Тежи ми вече да отговарям на чужди очаквания. Да се държа така, както се предполага, че е редно. И да премълчавам, когато ме боли от нечии други непремълчани думи. Уморена съм да се съобразявам, да се оглеждам постоянно дали съм застанала така, че на другите да им е удобно, дали вървя с правилното темпо. И от друго съм уморена – от това да се страхувам, че, ако живея както искам, някой друг ще бъде наранен.
Знам че всичко това е било мой избор и че цялата тази умора си е по моя вина. Пуснала съм на свобода егото си, което си мисли, че може да спасява и да оправдава, да контролира и да лекува. Затова спирам да се оправдавам с начина на възпитание или с правилата на обществото. Винаги ще има някой друг, защото така е устроен животът – да има някой друг. Винаги ще има някой, който ще приема…
View original post 340 more words
Кошче за душевни отпадъци 